купить отвед

History in personal accounts /In Bulgarian/ Za edna izcheznala snimka Историята в личен разказ: За една изчезнала снимка и за още нещо В уречения срок вагонът беше натоварен със сто хубави легла, дюшеци, одеала, чаршафи, възглавници, тоалетни кърпи и пижамки различни размери за децата. И аз пътувах със същия санитарен влак. На гарата на Нишки бани вагонът беше откачен. Макар и пред заминаване, нашият военен щаб беше още в Нишки бани и подполковник Петков ми помогна с камиони и войници, които превозиха товара от гарата до хотел “Миленкович”. Войниците го стовариха и заедно с местните младежи от Съюза на югославската комунистическа младеж подредиха леглата в стаите на хотела. Отидох във вила “Ерна” да търся лекарите и сестрите от нашата и югославската комисии. Там нямаше никой. В Ниш намерих само д-р Коцева. Другите двама лекари и сестрите се върнали в България.На тяхно място пристигнаха от София други медицински сестри и д-р Стефка Димова.Пристигнаха от Белград и трима югославски лекари – двама мъже и една жена. Името на единия лекар – висок, слаб, с леко прошарена коса, съм забравила. Презимето на другия лекар – по-нисък, пълничък, приказлив, мисля, че беше Радославлевич. Жената, по-млада от тях, се казваше Загорка Цвеич. Дойде и политическият отговорник и ръководител, представител на югославската младеж Миле Мандич – мургав, тъмноок, тъмнокос, доскорошен партизанин, с партизанска униформа, със солидно партизанско самочувствие. Включиха се в работата и две млади момичета – Ивица, словенка, малко по-възрастна от мене, Олга, черногорка, малко по-млада. Хубавици бяха и Ивица, и Олга. Ивица висока, стройна, заоблена, с тъмноруса коса, винаги добре сресана, с големи бадемовидни, особено изразителни кестеняви очи, с красив продълговат овал, с открито красиво чело, с хубави уста и нос. С женска хубост на лице и тяло Ивица привличаше погледите на всички мъже, но лицето й излъчваше не само чар, а и ум и умееше да респектира. Олга, по-слабичка от Ивица, но също стройна, имаше друга хубост – засмени сини очи на чисто бяло лице и съвсем тъмна гъста коса. Ивица и Олга организираха добре стопанската част – снабдяването с провизии, кухнята, храненето на децата в хотел “Миленкович” и на къпането на децата и прането на спалното бельо.Във вила “Ерна” се настанихме двете комисии: югославските и нашите лекари, Ивица и Олга и нашите медицински сестри, Миле Мандич и аз.Забравила съм хубавото сръбско име на още една хубавица – чистачка. Красивото и мургаво засмяно лице от време на време помрачняваше и тя горчиво плачеше, изтерзана от нерадостната си съдба. Не само хубавица беше, но и надарена певица. Прочувствено изпълняваше хубави сръбски песни. За съжаление забравила съм и имената и намилите две по-възрастни жени готвачки, които в онова трудно военно време приготвяха вкусна храна за децата и за нас. Ценни помощници в работата ни бяха и Стево и Миле, бивши партизанчета, а при нас на длъжност куриери. Сдобихме се и с доброволни помощници – група наши войници-свързочници, които единствени останаха в Нишки бани, след като българският военен щаб напусна селището. Момчетата сами ми предложиха помощта си и свободните от дежурство идваха при нас и стрижеха косите на децата, много от тях въшлясали.Децата идваха на групи с един, двама или повече младежки ръководители. Между Ниш и Нишки бани имаше трамвай, но децата най-често пристигаха на гарата на Нишки бани и от тази гара ги изпращахме за България. Гарата бе отдалечена от селището, не разполагахме с никакво превозно средство и при тежките зимни условия много се затруднявахме при посрещането и изпращането на децата. Най-малките се налагаше да пренасяме на ръце.В поименните списъци на децата се нанасяха точни данни за възрастта, теглото и височината им, здравословното им състояние въз основа на щателния медицински преглед, който българските и югославските лекари заедно извършваха. Писмената работа вършеха младежите, които придружаваха детските групи. Чистехме въшки, лекувахме краста. Болните от трихофития деца по разпореждане не биваше да пращаме в България, а да оставяме в Югославия. Помагах при измерването на височината и теглото на децата. Лекарите отговорно професионално преглеждаха децата, но и аз зорко бдях да не би да остане незабелязано някое трихофитично гнездо по детска главичка и детето да бъде пратено в България и да пренесе заразата. Научих се да разпознавам и скабиес, и импетиго, и трихофития. Въпреки нашата бдителност обаче, трихофитичната зараза беше пренесена в България от групи деца, изпратени направо от Белград за София, без да минат през Нишки бани. След този случай бяха взети строги мерки, да не се допуска никаква група, без да е минала преглед в Нишки бани. Разбира се, не у всички деца имаше въшки и краста. Много групи биваха съвсем чисти.Един ден в Нишки бани дойде кинооператор от кинематографията в София. Казваше се Бакърджиев. Искаше да снима с камера работата ни в Нишки бани. Не, не, никакви снимки, проявих аз спонтанно простотията си. Извърших непростима грешка. Кинооператорът схвана думите ми като височайше разпореждане и си замина. Исках да си свършим добре работата, без да шумим и се хвалим. И останаха неотразени вълнуващи, трогателни картини, остана недокументирано едно благородно дело. В кинохрониката е било отразявано само посрещането на някои групи деца в България.С една своя слабост д-р Радославлевич започна да нарушава ритъма на работата: Отиваше на работа с преметнат в диагонал през рамо ремък, на който беше закачен мъничък термос. Докато преглеждаше децата, д-р Радославлевич от време на време сръбваше няколко глътки червено вино от термосчето. Щом се изпразваше термоса, докторът отиваше в кръчмата. Там не само напълваше термосчето, но и се заседяваше. Миле Мандич води сериозен разговор с него. Каза му, че на масата, където се храним във вила “Ерна”, ще бъде сервирана бутилка вино и там докторът може да пие, но не и по време на работа с децата. С нашите лекари не съм имала никакви неприятности, като изключим първоначалното дезертьорство. Работеха съвестно, с чувство за професионална, гражданска и политическа отговорност. Предполагам, че д-р Коцева, д-р Димова и д-р Димов бяха членове на партията. Д-р Левков навярно не беше член на партията, но и той беше безупречен в работата. Само една от медицинските сестри, по-възрастна от другите съвсем млади момичета, ни обезпокои с някакви нередни истерични прояви, но успяхме да я убедим да се върне в България. Повечето медицински сестри, предполагам, бяха завършили само кратковременни курсове, а не целия курс на училището за медицински сестри. Само една, Донка, омъжена предполагам, беше завършила медицинското училище, имаше по-широка компетентност и по-богат опит, който предаваше на по-младите. Тя живееше в София на бул. “Фритьоф Нансен” и след завръщането ни се виждахме, а веднъж й бях и на гости.Щом изтече срокът, за който е било казано на югославските лекари, че ще работят в Нишки бани, двамата лекари мъже си заминаха за Белград, без да им е дошла смяна. Доктор Зага Цвеич остана. Великолепен педиатър, тя работи всеотдайно, с чувство за дълг и отговорност до края на акцията заедно с нашите лекари, които се редуваха: д-р Мария Коцева, д-р Стефка Димова, брат й д-р Димов и д-р Александър Левков. Нашите лекари, с изключение на д-р Левков, предполагам бяха педиатри по специалност. Д-р Левков беше дерматолог. Преди да дойде в Нишки бани, е работил в Александровската болница.При една от смените на нашите медицински сестри новите сестри донесоха и на мене червенокръстки костюм – пола, жакет и шинел (малко по-различен от техните, те бяха с панталони). Предполагам, че другарят Господинов, който на два пъти в София видя несносното ми облекло, се беше погрижил и за мене. Червенокръсткият ми костюм не само ме стопли, но подобри и самочувствието ми.При пристигането на една група деца, облечени в приличащи си, не съвсем по мярка сиволяви дрехи и шапки, забелязах бледо, слабичко 10-11-годишно момченце, облечено в спретнато пепитено костюмче, с торбичка и шапка от същия плат. Запитах го как се казва – Игор, ми отговори детето. Игор е руско име, казвам. мама е рускиня, ми обяснява детето. Струва ми се, че ми каза също, че баща му е инженер и че са от Алексинац. Игор нямаше ни въшки, ни краста, ни импетиго, ни трихофития, но беше по-блед и по-слаб от другарчетата си. Ясно ми е, че хранителният недоимък беше накарал интелигентното семейство да реши да прати детето си в съседната страна, по-малко разсипана от войната, отколкото Югославия, с надежда детето им да се храни по-добре, а може би и защото в България е по-сигурно, а в Югославия войн&#разделы внутренний перегородка внешний антенна долг снос любой конструкция обед купить хлебопечку нейминг neri karra кожгалантерея доставка напиток уличный барбекю купить отвед